Талантът да пишеш е Божи дар. Понеже не знаем за Бога нищо друго освен онова, което Той Сам ни открива, затова не можем да предвидим дали ще получим този дар и кога точно това може да се случи. И ето Божият дар идва при някого, който всъщност е съвършено неизвестен, един човек дошъл от народа – работник. Стиховете се леят, наливат се в рими и макар да приличат на вече познати, са някак нови и което е най-важно, от тях лъха топлота – истинска и искрена любов към родния град.
Те са извадени от едно забравено чекмедже подобно на едни други, които някой намери преди повече от сто и петдесет години в провинциално американско градче, останали забравени там след смъртта на своя автор, но сега целият свят знае, че това са стиховете на Емили Дикинсън. Дано някога възхвалата на Казанлък да достигне славата на поезията на Дикинсън. Но едно е сигурно: струва си да потърсим в забравените чекмеджета на паметта и предадем на децата си това, което прашните листове съдържат. Това е причината да се издаде тази книга.